РЕВЮ A Minifig's (Re)View: 10243 Parisian Restaurant

[MetroiD]

Честита нова година на всички пластмасови глави наоколо! Наздраве, с пожелания за добра и успешна година иии така нататък, знаете си... Е, и едно наздраве за хубавата отминала година също! Мда, май вече определено мога да кажа, че не съм от вчера... Но пък все още помня новогодишните обеди, на които ходехме семейно в Breezeway Café-то – готвачът им наистина си знаеше работата, а за пържолите му си мечтаех със седмици след това, когато нашите ме замъкваха на вилата си на Rocky River. Планините надали са се променили особено, пък и за радост вече не ходя там особено често (изял съм предостатъчно консерви боб с наденица там горе, стигат ми). Но пък града – градът си е друга бира: като се замисля, ми се струва, че преди години всички си оставяха предната врата, че дори и задната стена отворена... Е, да – всичко изглежда много по-простичко, когато си хлапе и се разхождаш с неизменна усмивка на лицето.

 

Ако изключим носталгичните чувства обаче, честно казано, и през последните години не ни е никак зле. Вярно – някои съграждани започнаха да демонстрират немарливо отношение по отношение на лицевото си окосмение, а и трафикът леко дразни предвид броя тежкотоварни камиони и оборудване, които постоянно обикалят по улиците... но е добре, че индустрията процъфтява – това кара и малкият ни град да придобива по-сериозен облик. Повечето работни места водят и повече хора в града ни – а с това напоследък се забелязва доста по-засилено дамско присъствие по улиците!

 

Впрочем, сигурен съм, че ще се съгласите, че допреди няколко години изобщо нямаше какво да се прави, ако искате да впечатлите някого на среща. Помня, че като тинейджър веднъж даже бях завел едно момиче да разглеждаме златната мина в покрайнините на града. На втора среща с нея не излязох... Но през последните години и това се промени! Първото сериозно нововъведение в разрастващия се град беше големият хотел на ъгъла с луксозното италианско кафене на първия етаж. Подобни красиви сгради се появиха на различни места из града и дори местната противопожарна служба, която изглеждаше, че е свикнала да сменя щабквартирата си през година-две, се нанесе за постоянно в реновирана стара сграда, която се превърна в гордостта на градския център.

 

Но да се върнем на темата със срещите. Преди по-малко от година новото градско кино отвори врати и с луд късмет се добрах до два билета за премиерата на "Изгубени в сортирането". Разбира се, използвах случая да впечатля момиче, с което наскоро се бях запознал. Билетите определено помогнаха – срещата беше много приятна, макар че пропуснахме „задължителната" вечеря – тя каза, че не си пада особено по пицата или бързото хранене, а и по-добре – не бях взел заплата... Както и да е, заедно сме вече от доста време и сега, след като в града ни вече има истински френски ресторант, най-накрая мога и да я заведа и на истинска вечеря. По-добре късно, отколкото никога...

 

 

 

 

 

Между другото, само да ви кажа, че живея точно срещу новия ресторант, така че буквално бях там, докато наливаха основите. Помня, че самият строеж изобщо не отне много време; изглеждаше, че строителите бяха решени да привършат с работата си максимално бързо и ефективно. Странно беше обаче, че всичко започна с паважът, който подредиха внимателно пред заведението. Заедно с него беше поставен и тежкарски червен килим, водещ към входа – нямам абсолютно никаква идея как успяха да го запазят в перфектно състояние през целия строеж, та даже и след откриването…

 

 

 

 

 

Докато сградата още се строеше, един мой приятел от детските години – Илия (строителен специалист; навремето специализираше в изграждането на съоръжения за лишаване от свобода) – успя да ме вкара в бъдещата кухня. Каза ми, че помещението отговаря на точните размери, зададени от Албер – собственик и главен готвач на новооткритото местенце. Отвътре самото заведение не изглеждаше особено обширно, но пък си имаше място за всичко – явно Албер знаеше точно в рамките на колко квадратни сантиметра ще побира своите предястия, салати, основни, и десерти; а аз нямах търпение да ги опитам, точно в този ред. Забелязах, че централната декорация на първия етаж щеше да бъде стилен дървен бар в ретро стил – и веднага си заплюх масата остреща. Докато гледах как ресторантът се издига, си мечтаех точно какво ще се случи някой ден на тази маса – но това е съвсем друга история.

 

 

 

 

 

За радост на съседите, изпълнителската фирма по почистването след строежа също си свърши добре работата – задният двор изглеждаше доста чистичък; можех само да се надявам, че Албер ще го поддържа в този вид и след откриването на ресторанта. Ако трябва да съм честен, напоследък и до мен достигат разни слухове относно дебнещи из кофите на ресторанта плъхове с впечатляващи размери, но по-скоро си мисля, че това са само гадни историйки, пускани от завистливия собственик на пицарията зад ъгъла.

 

 

 

 

 

Фасадата на ресторанта започна да придобива облика си веднага, щом като строителите привършиха първия етаж. Издигнаха прекрасни мраморни колони по предната част на сградата, които чудесно допълваха обширните прозорци на ресторанта. Албер беше успял да намери достатъчно местенце, за да приюти малка градина с две масички на улицата пред заведението, а лъскавият червен килим скоро си намери другарче в лицето на не по-малко помпозен червен навес над входа, който не само че пазеше внимателно подбраното меню на ресторанта, а и показваше гордо на квартала, че новото заведение ще носи името на своя майстор готвач и собственик.

 

 

 

 

 

Според слуховете, нашият нов франкофонски съсед е поръчал пердетата, които украсяват прозорците на първия етаж, чак от своята родина. Ако е наистина така, значи Албер доста се е поизръсил – макар че Илия твърди, че вече е виждал подобна текстура и изпълнение на драперии, красящи други витрини в града...

 

 

 

 

Както си личи, добре е човек да има връзки – Илия продължи да ми дава достъп до сградата с напредване на строителните дейности. Изглеждаше, че са минали едва няколко часа, а строителният екип вече беше привършил работата по първия етаж и започваше с втория.

 

 

 

 

Към входа на втория етаж води открито стълбище, по което, откровено казано, ми изглежда невъзможно човек да не се прекатури, ако разнася плато за сервиране в едната ръка и цял наръч винени чаши в другата – като се знам, ако бях аз, дори хубавият парапет не би ме спасил. Но пък сервитьорът на Албер явно е доста по-ловък, защото няма нищо против да сервира на външните маси на горния етаж – а те, впрочем, също са доста приятни, особено в летните вечери.

 

 

 

 

Самият втори етаж е проектиран за жилище – и според Илия е бил закупен още преди началото на строежа от фенка на скутерите на име Веска. Интересната червена Веспа на Веска определено оживи квартала – подобни играчки не се виждат всеки ден в нашия град. Иначе местните клюкари казват, че Веска обича наоколо да й е подредено и просторно. Авангардното падащо легло, което е монтирала в жилището си, определено помага – а камината с удобния ъгъл за четене добавя много уют.

 

 

 

 

 

И преди да сте ме заподозрели – не, не съм влизам с взлом да оглеждам при съседката отсреща, нито пък си прекарвам вечерите, вторачвайки се през чуждите прозорци (макар че прозорците на втория етаж определено не биха ми попречили – и те са доста огромни, както тези под тях). Причината да знам толкова неща за жилището на Веска е, че по странно стечение на обстоятелствата, Илия и Веска са двойка – предполагах, че й е правил серенади под балкона, но се оказа, че са се запознали, още докато е строял сградата. Сега се оглеждал даже за скутер за самия себе си.… но това също е съвсем друга история.

 

 

[MetroiD]

Да преминем към третия етаж на сградата. Гледана от моя прозорец, тази част определено си е архитектурен шедьовър. Меките заоблени форми на тъмносиния покрив контрастират с детайлно декориран тавански прозорец и двойка симетрично разположени орнаменти, които се явяват своеобразен завършек на мраморните колони. Почти съм сигурен обаче, че съм виждал някъде индианци да използват точно същите изящните орнаменти, каквито има по долната част на етажа, за украшения върху главите си...

 

 

 

 

 

 

 

До третия етаж се стига от горната тераса на ресторанта по открито стълбище в задната част на сградата. Именно там е мястото, където най-често можете да откриете Албер извън работно време – под самия покрив на красивото здание той дава израз на своята друга страст, освен кулинарното изкуство – рисуването. Посетих го преди няколко седмици и, честно казано, леко му завидях за страхотната гледка. Така де, все пак гледа към моя блок отсреща! Самото ателие обаче не ми се стори особено функционално – триножникът и палитрите на Албер заемат почти половината свободно място.

 

 

 

 

 

Характерната леко меланхолична, но пък силно артистична атмосфера се подсилва от антично-изглеждащата (но само изглеждаща, защото знаем всъщност кога е градена) камина – но останах с усещането, че помещението е доста мрачничко. Албер явно също го е осъзнал и затова е поръчал специално изпълнение на покрива, което му позволява с едно натискане на бутона да получава свеж прилив на слънчева светлина – а и на учудени погледи от отсрещните сгради.

 

 

 

 

 

Но, в края на краищата, предполагам, че един човек на изкуството знае най-добре какво му е нужно, за да получи вдъхновение. Стига Албер да продължава да ни снабдява с неоценимото си (макар и в менюто всъщност да е с доста сериозна цена) патешко Foie gras, може да прави каквото си реши със собствения си покрив!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ами, мисля, че с това приключва нашия своеобразен оглед на най-новата гордост на града. Ако трябва да съм честен, виждал съм как всякакви сгради из квартала се вдигат и събарят; дизайнът на някои от тях е бил истински трън в очите на всеки естет, в други случаи остарели визии са се ползвали наново след време, а има и някои бивши постройки, които лека-полека се забравят с времето. Сигурен съм обаче, че парижкият ресторант "Chez Albert" ще остане за вековете – добре де, или поне за следващите няколко години. Не само като страхотно място за изискана вечеря и единствен избор на изявените гастрономи в града, но и като един от архитектурните шедьоври на града ни. За мен беше радост да гледам как се издига пред очите ми – но още по-доволен съм да се потапям за малко в романтичната обстановка на ресторанта всяка вечер на връщане от работа. Това място със сигурност ще остане много специално за мен.

 

В този ред на мисли – ако се чудите какво точно е нещото, за което си мечтаех, докато гледах масата срещу бара – предполагам, че можем да кажем, че това е новогодишното ми обещание. Мдааа, определено съм щастливец! Единственото нещо, което обаче още ме притеснява, е, че трябва да се консултирам с Албер в какво всъщност бих могъл да пъхна този гигантски пръстен…

 

Ей, чакайте – почти забравих най-хубавата част! За ваше щастие, заснех и изграждането на цялата сграда – и то на видео (Илия настояваше да направя филмче, за да може да го ползва за справка при бъдещи строежи). Та – voila:

 

http://www.youtube.com/watch?v=ucLxyAKcWxw

 

 

 

 

 

 

Ще използвам края на ревюто, за да изляза за малко от образ.

 

Преди всичко, както нашият лиричен герой, искам и аз да ви честитя новата година и да ви пожелая здраве, успех, участия в международни изложения... И поне една бройка 10243 Parisian Restaurant за всеки – както си личи и от ревюто, сетът е буквално безупречен и според мен Джейми Бърард (дизайнерът на 10243) отново се е справил страхотно с изграждането на оригинален modular. За мен парижкият ресторант напипва точния баланс между красива и достатъчно помпозна сграда; елегантна екстериорна архитектура и детайлен / сладурски интериор.

 

Естествено, използвам възможността и да изкажа искрени благодарености към TLG и Community Operations Manager-а на LEGO за Европа и Азия – Ян Байер – нищо, че Ян не може да чете кирилица. Това е вторият сет, който нашият клуб получава в рамките на последните няколко месеца благодарение на неговото съдействие ексклузивно за ревюиране седмици преди официалната му премиера. Ревюто е публикувано и на английски език в международния форум Eurobricks - ако някой от вас държи да открие десетте (пък знам ли, може и повече да са) разлики – ето линк към English версията.

 

И на последно място, но (изтъркано, ама си е така) не и по важност – благодарности на съревюиращия екип, който в случая се състои от моята по-добра половинка, Ангел (Akeyzerr), както и неговата по-добра акейзерша... ъм, половинка. Всички снимки и страхотното stop-motion видео за това ревю са дело на Ангел – за по-детайлни изображения можете да разгледате сета във Flickr и не забравяйте да нацъкате HD, за да се насладите напълно на

.

[georgivar]

Чиче, изтрещел си Якото ревю Но и сета е най-добрия от серията досега (лично мнение).

[Fledermaus]

Хора, голямо "браво" за ревюто!

Аз го видях като хората с месец закъснение, но по-добре късно, отколкото никога...

Ресторанта е много красив, едно от най-красивите неща, които Лего са правили. Много ми харесват цветовете и кроасаните на покрива, но за мен този сет си дели първото място с киното.